СРЕДНОЩЕН УРОК

                                                  71 години от победата над фашистка Европа

      Беше  през 1975г., в разгара на лятото. Пак бях командирован в Москва.Съгласувахме съвместни проекти за гиганта КАМАЗ!.....Имах тази вечер билет за Болшой театър и бързах да приключим на време.

       И така след представлението реших да се прибера пеша в хотела.Не ми се прибираше веднага, особено с метрото. Чакаха ме около 7-8 км път в приятната и прохладна московска вечер. За няколко минути публиката,която излезе от театъра се разпиля по спирките на градския транспорт,а аз поех пеша към хотела.Москва се готвеше за сън.Прозорците на огромните блокове гаснеха един по един.Само колите и автобусите по булеварда,които летяха покрай мен издаваха, че градът не е напълно заспал.Обхвана ме чувството за самотност и едва ли не,че съм единственият човек в този град.Мислите за утрешния ден ме погълнаха и ме изключиха от реалния свят.

        Беше изминал повече от час откакто тръгнах от Болшой театър към хотела. Беше си вече полунощ и колите все по-рядко нарушаваха тишината около мен. Жив човек не се виждаше наоколо.  

        Изневиделица някакъв руснак се изправи пред мен и започна да ми говори, усмихвайки се така,че все едно сме израснали в един двор и сме съседи. Беше пил доста, но се държеше на крака и не говореше завалено. Искаше ми две рубли, за да се прибере до в къщи с такси, защото автобуси по това време вече нямаше. Аз извадих двете рубли и му ги подадох като го попитах на руски с акцент на чужденец дали са му достатъчни и хич да не се срамува да каже още колко му трябват. Изведнъж усмивката му се изпари от лицето. Съвсем учтиво и със сериозен тон ми каза,че от чужденци пари не взима и бутна протегната ми ръка с двете рубли. Аз останах малко неприятно изненадан. Гордостта и самочувствието на руснака  бяха изписани съвсем ясно на лицето му и понечи да си тръгне. Аз го задържах като го попитах какво значение има за него това.Явно беше,че му е неприятно да ми отговори, но лицето му го издаваше,че не обича чужденците,а в погледа му долових и презрение. Настана неловка пауза,след което среднощният ми събеседник се обърна и направи крачка по посока на своя път. Аз държах все още двете рубли в ръка съвсем стъписан. Дали от моето изумление или от поведението ми на човек,който не разбира нищо от случилото се, нещо му щракна в главата. Той се спря  и обръщайки се ме попита какъв съм. Казах му,че съм българин. Този човек стана друг. Лицето му засия, прегърна ме и каза: "Давай денги брат, потому что я очень опоздал. Эти два рубля мне хватит. Спасибо,брат"! Взе двете рубли и изчезна така както и се беше появил.

      Аз поех своя път към хотела препълнен с размисли над току що разигралата се случка. В нея имаше много философия,история и най-вече САМАТА НЕПОДПРАВЕНА ВЕКОВНА ИСТИНА! Може би след тези 2-3 минути аз имах чувството, че съм прочел томове документи за дружбата и близостта,раждана през вековете между тези два народа,църквата и писмената им култура- българският и руският!

                                                                       Венелин Дедински